Жестока трагедия! Треньорката Таня Райкова се събуди след операция на рак и разбра, че е починал съпругът й (Снимки)

„Народно дело Седмицата” ви представя историята на Таня Райкова. Една българка със силен характер, несломим дух и воля, която не се оставя да бъде пречупена, след като вижда смъртта в очите и ледената й прегръдка.

Тя е треньор по художествена гимнастика, но най-голямата й победа не е на състезателния килим, а в живота. Таня има лошата участ да се разболее от рак, а после и късмета да се справят с най-коварната болест в наше време.

При нея обаче съдбата е безмилостна, тъй като по време на операцията губи най-близкия си човек – своя съпруг.

Таня обаче няма право да се предава. Има син и дъщеря, и трима прекрасни внуци. След като терапията й дава резултат й  ракът е преборен, тя продължава да се бори с болката по непрежалимия мъж, и е отдадена изцяло на любимите си хора.

Осем месеца след най-лошите мигове в живота, Таня Райкова се връща към професионалната си любов. Тя приема офертата да поеме ансамбъла на Филипините и заминава за Манила.

„На 18 август 2016 година ме дигностицираха с рак на гърдата. Четири дни по-късно се подложих на операция, но в този ден смъртта ми отне най-близкия човек. Моят съпруг, с който деляхме добро и лошо, радост и тревоги точно 30 години и 19 дни, бе починал внезапно. На 22 август се събудих след операцията, без да знам, че същата нощ той е поел към светлината. Първата ми мисъл беше, че трябва да съхраня енергията си, която ще ми трябва. И се опитвах да успокоя дъщеря си и да я уверя, че няма да се дам”, връща се назад във времето пред „Народно дело Седмицата” Таня.

След преживения ужас пред нея има нови цели и нови задачи – да победи себе си, страховете, отчаянието, самосъжалението, болката.

„Затова се чувствам победител. Не заради победата над болестта, а заради тази над самата себе си. През тези осем месеца научих, че: Имам избор, че мога да избера живота пред смъртта. Че мога да избера здравето пред болестта. Че никога не оставаш сам. И спасение дебне отвсякъде. Че е по-лесно отколкото си мислех и си го представях. Че жените с диагноза рак на гърдата не са обречени. Че може да се живее пълноценно и след това. Че се живее пълноценно и по време на терапията. Че жените с рак на гърдата са красиви и без коса, вежди и мигли. Че любовта не свършва след смъртта. Че не е задължително да те боли. Че имам сили, вяра, надежда и мечти. Че мога”, признава Таня.

Тя е благодарна на Филипинската гимнастическа асоциация, на треньори и гимнастички, на нейното българско и филипинско семейство за подкрепата и доверието. Благодари също на приятелите си за обичта, на лекарите от МБАЛ „Надежда“ и МБАЛ “Доверие“ в София и разбира се, на БОГ!

„Най-хубавото нещо в живота ми са моите деца и техните деца, моите чудесни внуци”, допълва Таня.

В дните, в които тя се бори за живота си, внуците й Илиана, Калоян и Константин лекуват раните й със своите прекрасни детски усмивки, бебешко бърборене и детски игри, приказки и песни.

„Децата ми изживяха най-страшния кошмар, който може да им поднесе съдбата. Те загубиха баща си в деня, в който им съобщиха, че майка им има рак на гърдата. Това са най-смелите и най-силните деца на света. Гордея се с тях, с тяхната всеотдайност, обич и човеколюбие. Те са моите герои. Щастлива съм да бъда тяхна майка”, казва още Таня.

Всъщност нейният шанс за живот не е късмет и случайност. 29

Години – в периода 1988/2016, тя ежегодно се изследва и посещава мамолог.

„В моята женска професия няма значение колко купи и медали са спечелили състезателките ми. Ако знам, че само една от тях може да бъде спасена, защото е чула съвета ми да се преглежда ежегодно, всичко това има смисъл да бъде разказано на хората. Всеки ден десет човека чуват страшната диагноза рак. Една от осем жени чуват диагнозата рак на гърдата. Не е страшно, ако се диагностицира навреме. Има шанс не само за живот, има шанс за пълноценен живот с тази диагноза. Моята мисия не е да създавам шампионки и медалистки, а да възпитавам пълноценни, смели, силни и добри хора”, разкрива призванието си Таня Райкова.

Ето как тя продължи изповедта си:

„Аз съм възхитена от десетките приятели, колеги, познати и мои бивши състезателки от целия свят, които ме подкрепят ежедневно. Благодаря им както мога и намирам за добре.

Но ако имаше нещо, от което се страхувах през тези осем месеца, това е тази история да си остане лична драма. И от тази история да няма поука. Аз исках тази диагноза да бъде чута от някое от моите момичета, приятелки и колежки, за да не са пропуснали момента да се прегледат, и да е станало късно”, откровена е Ганя.

Последната се е страхувала, че благодарение на масовата психоза всички мислят колко е страшно и ужасно. „Битката с рака..“.

„Това при мен не е било така. Това не е така не само за мен. Срещнах много жени през тези 4 месеца терапия. И повярвай ми, никой не повръщаше по коридорите, никой не умираше по стаите. Научих се да различавам жените с перуките на улиците. Те се движеха, ходеха, пазаруваха, работеха като всички останали. Страхувам се, че въпреки цялата съпричастност, която получавам, има хора които дискриминират онкологично болните. Аз нямам рак. Аз имах и докторите го махнаха. Аз правя всичко, което съм правила и преди. Поставях съчетания на състезателки в Гърция между първата и втората химиотерапия.

Аз искам те да знаят, че не е страшно и че не стресирам състезателки с външния си вид или с моето „състояние“. Че хората, подложени на терапия, могат да си вършат и задълженията и не изглеждат като живите мъртви.

Познавах темата. През всичките години, в които посещавах профилактични прегледи, съм прочела много по въпроса. През тези 8 месеца спрях да чета и да се интересувам. Доверих се на лекарите си и следвах стъпките, които ми казваха. Нито повече, нито по-малко. Никой, никъде не ми беше казал, нито написал, че не е толкова страшно. Никъде не бях прочела, че може да не боли. Че най-страшното нещо е да ти падне косата, която после отново ще порасне. Поне при мен беше така. Искам хората да знаят, че не е страшно и че не боли повече от всяка друга система, или кръвна проба. Че гаденето и повръщането ми напомниха моята лека бременост, краткотрайно неразположение, по-леко от хранително отравяне и грип. Смъртта е част от живота. Болестта – също.”

От март 2017 г. 49-годишната Таня Райкова е треньор на националният ансамбъл на Филипините. „Познавам състезателките от миналата година, когато работих с тях индивидуално в продължение за шест месеца. Подборът е сведен до минимум 5 от 5 състезателки, без резервна гимнастичка. В отбора са включени най-добрите състезателки от 16 до 24 годишна възраст”, разкрива за „Народно дело Седмицата” Таня.

Тя тренира гимнастички без опит, тъй като участват едва в едно-две състезания годишно. Повечето от тях дори все още нямат международна изява.

„По време на ваканциите през април и май провеждаме две тренировки по 3-4 часа всяка,  а в учебно време тренираме само един път по 4 часа на ден”, допълва Таня.

Под нейно ръководство през последната седмица на юни предстои първото участие на филипински отбор при ансамблите на шампионата на Азия в Астана, Казахстан. Програмата е от две съчетания  – с пет обръча по българска музика на Георги Андреев и две въжета и три топки по мотиви на Филипински фолклорен танц.

В националният отбор се подготвят и три състезателки индивидуално. И трите ще са дебютантки на състезание от такъв ранг в Казахстан, а две от тях за първа година ще се състезават при жените. Индивидуалните състезателки се подготвят при филипинския треньор Уин Рерона, който е едва 30-годишен и много талантлив хореограф.

В Манила условията за работа при 30 градуса на сянка с висока влажност на въздуха са тежки, но момичетата се отличават с висока дисциплина и мотивация: „Те много искат да се учат и напредват изключително бързо в нова и непозната за тях техника и работа в група със специфичните за тази дисциплина изисквания.”

За развитието и популяризирането на този спорт във Филипините се грижи Националната гимнастическа асоциация. Нейният президент г-жа Синтия Нортон полага големи усилия, за да осигури компетентно обучение на треньорите от международни експерти в курсове и семинари, както и необходимите условия за работа на отбора.

Ентусиазъм не липсва. Повече от 30 треньори от различни краища на страната активно работят и участват в обучението, изграждането и развитието на художествената гимнастика във Филипините.

Първите български треньорки тук са Румяна Бурова и Силвия Димитрова.

Най-важното за годината състезание ще се проведе в края на август в Куала Лумпур-Малайзия – Игрите на Югоисточна Азия. Състезание за различни видове спорт. И Филипинската спортна комисия отдава голямо значение и полага голямо усилие за подготовката на състезатели и отбори в това състезание.

Липсата на предварителни състезания от по-малък ранг не допринасят за изграждането на състезателен опит и предварително опознаване на конкуренцията и съперничките. Участието на азиатски отбори в Световните купи е сведено до три отбора – на Япония, Узбекистан и Казкстан. В интернет пространството проучването на преките съперници от Малайзия и Сингапур е минимално, има само няколко видео клипа от последните игри на югоисточна Азия в Синагапур през 2015 г.

„Не правим предварителни планове и прогнози за резултати и класиране на отбора и състезателките.
Надявам се да направят добро впечатление и да бъдат една приятна изненада за специалистите и публиката. Задачата, която сме си поставили, е да предадем своите знания и опит в методиката и обучението на състезатели и треньори, в основната техника на упражненията с тяло и с уред, изграждане на структура на композициите и тяхното усъвършенстване. Да изградим морално волеви качества, физически качества и психологическа издръжливост и стабилност на състезателките, да предам успешните български традиции в този спорт и да изградим и представим филипинският специфичен характер, стил и самобитност. На базата, на които да се развива и усъвършенства художествената гимнастика по всички Филипински острови за в бъдеще”, заявява Райкова.

За нея филипинците са изключително дружелюбни хора. Хора, които обичат да пеят и умеят да танцуват, да се веселят и да са щастливи: „Бих казала, че те са учителите ми по щастие. Отдава им се с лекота. Спокойствие и ведрост излъчват усмихнатите им лица.”

Таня Райкова се занимава с художествена гимнастика повече от 40 години. Израстнала е като състезател на „Славия” при най-добрите треньори на клуба Златка Пърлева и Красимира Филипова, водещи треньори не само в България но и в света.

Под ръководството на европейската шампионака и вицесветовна шампионка Диана Христова отборът на клуба, в който е Таня Райкова, печели републиканската титла през 1981 г. В състава са също световната и европейска шампионака Светла Чобанова (ансамбъл 1983/1984), носителката на купата на Интервизия за девойки Надя Калоянова и Силвия Дивчева-Митева – майка и треньор на именитата ни състезателка и медалистка от световни първенства, участничка на олимпийските игри в Лондон Силвия Митева.

Освен републиканска шампионка, Таня е и майстор на спорта.

В продължение на осем години работи в 57-мо Спортно училище „Училище за победители“. Там и в клуба, който ръководи десет години – „Княгиня Калина“, се опитваа да създавам победители именно там, в живота.

Осем състезателки на клуба и ученички от спортното училище са участнички и медалистки от световни първенства и световни купи по естетическа гимнастика. Гинка Георгиева е с абсолютен рекорд по брой на участия като състезател и треньор в националния отбор по естетическа гимнастика с 10 спечелени медали.

„Изключително съм благодарна на всички момичета, които с ентусиазъм създадоха, изградиха и развиват естетическата гимнастика в България и по света. Тя се превърна в моята втора любов в професията и живота ми. Щастлива съм, че бях част от нея в продължение на 10 години, като треньор, международен съдия и член на управителния съвет на БФЕГГ”, казва Райкова.

Тя е съдия на 23 състезания от световен ранг: 10 световни първенства и 13 световни купи, 3 от тях финали – 2005/2012 г. Първи председател на съдийска колегия 2005/2008г и член на научна комисия към IFAGG – 2009/2010г.

„За да бъдеш шампион, са нужни много и различни качества и фактори. Най-важното от всичко е да направим от тези млади и талантливи деца добри хора, пък ако можем някои от тях и шампиони, още по-добре. Аз вярвам, че най-напред трябва да победим себе си. Че всеки от нас в ежедневието си има само един съперник, самият той. На това се опитвам да науча и децата и внуците си, и моите момичета, независимо от тяхната националност, културна или религиозна принадлежност. Работила съм в Европа, Белгия, Франция, Италия, в Африка-Египет и Азия-Дубай и Филипините, консултирала съм състезатели от Гърция и Англия. След повече от 20 години като треньор и педагог не създадох много шампиони, но пък виждам в колко добри хора са се превърнали моите състезателки. Гордея се с тях толкова много. Те проявяват ежедневно своята човещина, съпричастност, доброта в най-трудните моменти от живота ни. Подкрепят ме без резервно и ме даряват с много нежност, топлина и обич в борбата ми за пълноценен и равностоен живот. Напомнят ми уроците и съветите, които съм им дала и ми вдъхват увереност и кураж, че има път и причини да вървя напред. Самите те са моите малки учители, които ежедневно ме учат, как и защо се преодоляват трудностите, пред които сме изправени, и те са далеч по-важни от уловен или изпуснат обръч, от спечелен медал или титла. В залата по художествена гимнастика се научих, че не е страшно да сгрешиш, не е страшно дори да се провалиш. Важно е как ще продължиш след грешката и след провала”, завършва Таня Райкова.