Две чудно красиви имена имат повод да черпят днес, а историята за празника е повече от вълнуваща

Днес Православната църква почита Свети Дометий и Неделя след Петдесетница. Историята на Дометий е доста вълнуваща. Той се родил в Персия като езичник във времето на Константин Велики. Като малък той се запознал с Христовата вяра, оставил езичеството и се кръстил.

Толкова много той обикнал истинската вяра, че напуснал всичко светско и станал монах в един манастир до град Низибия. След като поживял тук известно време, той пожелал да се отдаде на безмълвен живот. Затова напуснал манастира и отишъл в една пуста планина, където се настанил в пещера.

Чрез пост, молитва, бдение и богомислие той достигнал такава светост и съвършенство, че изцерявал от всякакви болести. В тия предели дошъл Юлиан Отстъпник. Той чул за Дометий и пратил люде да зазидат отшелника в пещерата жив, заедно с двама негови ученици. Така свършил живота си този Божи угодник и се преселил в Царството небесно. Това станало в 363 година.

Свети Дометий живял при царуването на Константин Велики. Негова родина била Персия, където той бил обърнат от езичеството в християнството от човек на име Уар. Като оставил родствениците и родината си, проникната от езическото нечестие, свети Дометий се отправил към пределите на гръцката държава, в град Низибия.

Тук отишъл в един манастир и приел свето Кръщение, а след това се облякъл в монашески образ и непорочно преминавал подвига на постническия живот. Но поради внушенията на завистливия и лукав бяс, живеещите в този манастир монаси го намразили и свети Дометий бил принуден да избяга в манастира на светите мъченици Сергий и Вакх, който се намирал в град Теодосиопол.

Тук той подражавал на живота на архимандрит Нурвел, за когото се разказва, че в продължение на шестдесет години не вкусил нищо варено, спял извънредно малко, и то не лежейки или седейки, а като стоял, опирайки се върху жезъла си. Архимандрит Нурвел поставил преподобния Дометий за дякон, но когато светият разбрал, че архимандритът иска да го накара да стане свещеник, избягал и оттук. Като се уединил в една пустинна планина, свети Дометий водел живот по Бога, търпейки зной и мраз и всякакви несгоди.

После той се заселил в една пещера и извършил много чудеса с Христовото име: той изцелявал от болести мнозина, които идвали при него, като в същото време ги привличал от идолопоклонството в Христовата вяра. А когато в тази местност дошъл Юлиан Отстъпник и след като узнал всичко за свети Дометий, заповядал да го убият с камъни. Изпратените да извършат това злодейство дошли и намерили в третия час на деня светия старец, който заедно с двама ученици извършвал определените молитви.

Като се нахвърлили срещу тях, ги избили с камъни и така преподобни Дометий завършил своя богоугоден живот, заедно с двамата си ученици. Междувременно църквата отбелязва и Неделя след Петдесетница. В историята на Църквата Христова е имало времена  на мир, когато всеки свободно и спокойно може да изповядва Христа пред човеците. Но имало е и времена люти, когато вражески сили се надигат против Църквата и когато ония, които изповядват Христа, трябва да бъдат готови да търпят гонения и дори да пожертват живота си.

В нашето съвремие на много места има гонения против Христовата Църква, а и там, където няма такива, някои християни не смятат за нужно да изповядват своята вяра. Ето какво е казал Христос за ония, които наяве са заявили, че са Негови последователи: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.“

Всеки човек желае да бъде признат и зачитан от своите близки и от обществото, в което живее. В това няма нищо лошо. Но често се случва, че най-добри и най-заслужили дейци не биват оценени достойно от човеците, а напротив – биват гонени и хулени, макар и другите да се ползват от плодовете на тяхната дейност. Мнозина учени и художници, отречени и непризнати през живота си, са били тачени и славени едва след смъртта им.

Но да бъде някой признат от своите съвременници, това има значение само за земния му живот. Човек обаче е предназначен за вечността и само онова което има значение пред Бога и вечността, само то заслужава да бъде предмет на нашия стремеж. Ако бъдем признати от своите синове и дъщери, ако те съзнават, че сме им сторили добро и че сме се грижили за тях, ние можем да разчитаме, че ще прекараме старините си спокойно и в доволство.

Ако някой цар или управник бъде признат от своите поданици, сиреч, ако съзнават, че те дължат благополучието си на него, той може да бъде спокоен за своя трон и за своето място. Ако пък не го признаят, ако не му бъдат признателни, той може да пострада в тоя земен живот, ала за добрините си сигурно ще получи награда от праведния Бог. Ако обаче не признаем Христа, ако се отречем от Него, ние вредим само на себе си, защото и Той няма да ни признае пред Своя Отец Небесен.

Ако ценим толкова много да бъдем признати от човеците, колко повече трябва да се стараем да ни признае Сам Бог! А какво значи да признаем Христа пред човеците? – Това значи да Го изповядваме пред всички, че Той е наш Спасител и Бог. Да Го признаваме не само с думи, а и с дела, които да подкрепят нашето признание, та всички да разберат и да кажат, че сме Му признателни. Признаваме ли и изповядваме ли ние Христа пред човеците?

Ние обикновено смятаме, че е достатъчно в празничен ден да идем в черква и да изслушаме там богослужението, за да минем в своите очи и в очите на другите за добри християни. Колко пъти се сещаме в своите разговори да споменем името на Христа и да изповядваме своята вяра в събрания и навред, където общуваме с други човеци? За голямо съжаление, има сред нас дори такива които, макар да се наричат християни, се срамуват да изповядат Христа през човеците.

Някои от тях без възражение слушат нападки срещу християнската вяра, слушат хули против Христа и мълчат, не казват нищо, от което да се разбере че те са християни, че признават Христа за свой Бог и Спасител. Такива човеци, макар да не са се отрекли от Христа, са готови и при най-слабото гонение да се отрекат от Него, да се отрекат от Своя Спасител и да загубят вечния живот. Христос иска от нас, Неговите последователи, не само да вършим добрини, но и дръзновено да изповядваме пред всички вярата си в Него.

Това не е само едно празно изискване. Спасението което носи християнството, е предназначено за всички човеци. Евангелието трябва да бъде проповядвано на всички народи. А как и кой ще проповядва Христа, ако всеки крие само за себе си своята вяра и не я изявява пред човеците?

Най-голяма цена има изповядването и признаването на Христа през време на гонения. Древната Църква признава за герои на духа, за светци, всички ония, които предпочели да претърпят гонения, мъчения, дори смърт, отколкото да се отрекат от Христа, от своята вяра в Него.

Ония, които пожертвали живота си, се наричат мъченици, а ония, които изтърпели гонения, лишения, затвор, които били измъчвани и останали живи след гоненията, се наричат изповедници. Днес празнуваме паметта на всички тия мъченици и изповедници и още на всички ония, които предпочели Христа пред своите близки, пред богатствата, които дава тоя свят, пред удобствата и почестите, които могли да запазят, ако се отрекат от Христа.

В житията на светиите има много примери за лица, които се отрекли от всичко земно, за да следват Христа. Преподобните мъже и жени по това се и отличавали от останалите християни, че напущали всичко в света и се отдавали само на служба Богу. Те всички оставяли братя, сестри, баща, майка, къщи и нивя заради Христовото име, но получили стократно всичко това и наследили вечен живот. Например св. Йоан Рилски, закрилникът на българския народ, оставил дом и имот и се заселил в Рилската пустиня на пост и молитва.

Той оставил земните си родители, но бил осиновен от Бога. Оставил родни братя и роднини, но привлякъл около себе си за също така свят живот стотици братя в Христа. Той нямал жена и плътски чеда, обаче за негови чеда се обявили всички чеда на българския народ от негово време и до днес. Той се отказал от дом и от ниви, обаче на негово име е съграден най-големият манастир на Балканския полуостров, с имоти хиляди пъти по-обширни от онова което той оставил вкъщи.

Същото важи и за апостолите, които почита целият християнски свят, за светите безсребреници, за великите светители и всички светци. Св. Църква мъдро е наредила още в първата неделя след Петдесетница да постави пред очите ни безбройното число светци които със силата на благодатта на Св. Дух вършили чудеса, разпространявали Евангелието и с живота си служат за пример на всички нас. Това е сторено, от една страна, да ни окуражи, да ни припомни, че Божията сила действа винаги в света, че във всички времена и при всички обстоятелства възсияват светии в Църквата.

От друга страна, днешният празник ни подсеща, че всички ние, днешните християни, можем да се наредим в числото на светците. Не всеки от нас може да извършва такива подвизи каквито са вършили апостолите, мъчениците и преподобните Божии угодници. Но всеки от нас може и трябва да изповядва с думи и с дела своята вяра в Христа и да моли светците да ходатайстват за нас пред Бога – да изпълним християнския си дълг към Него и към нуждаещите се от нашата помощ и да наследим вечен живот. Амин.

Днес повод да почерпят имат всички, които носят красивите имена Валери и Валерия. Източник: pravoslavieto.com

Влез сега в най-бързо развиващата се политическа група в България.
Сподели своя опит!!! Присъедини всички свои приятели във "Фейсбук"