National Interest: Вашингтон прави грешка, че подкрепя мюсюлманите на Балканите, а не сърбите

Белград предлага много възможност, които външнополитическият естаблишмънт във Вашингтон не иска да види, пише Гордън Бардос, председател на SEERECON, фирма за стратегически консултации и анализ на политическите рискове, специализирана в Югоизточна Европа за електронното издание на американското списание National Interest в материал, който е представен от „Фокус“ без редакторска намеса. Визитата на руския президент Владимир Путин в Белград на 17 януари поставя интересен въпрос – разширяват ли Русия и Китай влиянието си в Сърбия заради незаинтересоваността на Вашингтон? Цифрите говорят сами за себе си.

Последният американски президент, посещавал Белград, беше Джими Картър през 1980 г. От друга страна, Владимир Путин прави четвъртото си посещение в Сърбия, откакто дойде на власт през 2000 г.

(в допълнение към това Дмитрий Медведев посети официално Белград през 2009 г. в рамките на неговия мандат като руски президент).

Нещо повече, Путин се е срещнал със сегашния сръбски президент Александър Вучич поне четиринадесет пъти. А руснаците не са сами в ухажването на Белград през последните години. Китайският президент Си Дзинпин беше на официална визита в Сърбия през 2014 година и планира още едно посещение по-късно тази година. Общо, Си има пет официални двустранни срещи със сръбския си колега от 2014 година насам.

За разлика от това, което правят китайците и руснаците, никога не е имало официална двустранна среща между президент на Съединените щати и президент на Сърбия (или нейния предшественик Югославия). Няколко фактора обясняват тази разлика в подхода на големите сили към Сърбия. Първо, голяма част от американската политика по отношение на Балканите е наследство от 90-те години на миналия век, когато политиците като президента Бил Клинтън и вицепрезидентът Ал Гор решиха, че подкрепата за „мюсюлманските каузи“ на Балканите ще подобри положението на Америка в ислямския свят. За съжаление, атаките от 11 септември, на които някои от изпълнителите, организационни, финансови и оперативни, бяха босненски джихадисти-ветерани, разкриха интелектуалната слабост на подобни наивни идеи.

Всъщност, от 90-те до днес проучванията на общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят постоянно показва огромно неодоборение към САЩ, независимо от военните интервенции на САЩ на Балканите. Втората причина, поради която политиците от Пекин и Москва се занимават активно с Белград е, че те могат да разчетат световната карта. Найважните сухопътни и речни транспортни коридори между Западна Европа и Източното Средиземноморие и между Балтика и Егейско море минават през Сърбия.

Китай определено е разбрал това, тъй като икономическата стойност на неговите инвестиции в страната наближава 10 милиарда долара. Американската балканска политика, за разлика от това, през последните две десетилетия и отгоре, е фокусирана върху Босна и Херцеговина и Косово, които от географска гледна точка са от второстепенна важност, или периодично върху Македония и Черна гора (основно за насърчаване на интеграцията им в НАТО). Трето, външнополитическият естаблишмънт във Вашингтон изглежда няма желание да осъзнае колко се е променил света през последните 20 години.

САЩ вече не са (ако някога са били), както Мадлин Олбрайт ги нарече, „незаменимата държава“, а в многополюсния свят малките страни сега имат повече икономически и стратегически опции. Казано с други думи, както природата, така и международната политика не приемат вакуум и ако Вашингтон избере да не развива отношения с някоя страна, други държави са готови да се включат като партньори и инвеститори. Погледнато от тази гледна точка е трудно да се види как пренебрегването на Белград служи на американските външнополитически интереси. Както отбеляза веднъж президентът Барак Обама, „смешно е“ да се вярва, че „отказа от разговор с някоя държава е наказание за нея“.

И наистина, президентът Обама посети десетилетни антагонисти на САЩ, като Куба и Виетнам, а президентът Тръмп се срещна с Ким Чен-ун, но и четвърт век след войните през 90-те, Вашингтон продължава да предпочита да държи властите в Белград на една ръка разстояние. Разбира се, няма стратегическа логика за това, но тя показва степента, до която балканската политика на САЩ продължава да бъде заложник на специални интереси и етнически лобита, които вярват, че ползата им е да вбият възможно най-голям клин между Вашингтон и Белград.

Подобна недалновидност заплашва да застраши напредъка, който вече е постигнат с напредването на отношенията между Вашингтон и Белград. Ярък пример за това е честото медийно представяне на Сърбия като „преден пост на Русия на Балканите“, когато в действителност реалността предполага нещо съвсем различно.

Помислете например за отношенията на Сърбия с НАТО. Сърбия е член на програмата на НАТО „Партньорство за мир“ и е сключила Споразумението за статута на силите (SOFA) с Алианса. Както отбелязва военният анализатор Джон Капело, „отношенията на Сърбия с евроатлантическия съюз никога не са били по-силни“.

Също така, по време на визитата си в Белград през април 2017 година, покойният сенатор Джон Маккейн отбеляза, че САЩ са най-важният партньор на Сърбия в сферата на отбраната, като двете страни са провели 90 съвместни военни активности за една година. Най-интересното е, че Офисът за връзка на НАТО в Белград се намира в сградата на сръбското Министерство на отбраната, само на един етаж под самия министър на отбраната. Същото важи и за отношението на Сърбия към ЕС. Сегашният сръбски премиер Ана Бърнабич (която работи с USAID от десетилетие) публично каза, че ако се стигне до избор между Русия и ЕС, тогава Сърбия ще избере ЕС. За съжаление, в контекста на бързо променяща се Европа, въпросът колко дълго тези политики и отношения могат да бъдат поддържани остава отворен, особено ако присъединяването на Сърбия към ЕС никога не се случи..

Предполага се, че приемането на Белград в Съюза ще се случи след поне от десет до петнадесет години, а Вашингтон – когато не налага наказателни политики на страната – предпочита да я игнорира. Предвид последните ходове на другите големи държави, отдавна е належащо сериозно преразглеждане на държавната траектория в отношенията между Вашингтон и Белград. Трудно е да се види какво печелят Съединените щати като отстъпват стратегическото и политическото бойно поле Сърбия на Пекин и Москва.

Ако балканската стабилност се разбира като нещо повече от просто изпълнение на списъците с желания на местните клиенти на Вашингтон, тогава ще е необходим по-широк подход към справянето с региона. Докато Путин посещава Белград за пореден път, американските политици трябва да мислят дълго и усилено за това как да подобрят отношенията с най-стратегически важната страна на Балканите.

Влез сега в най-бързо развиващата се политическа група в България.
Сподели своя опит!!! Присъедини всички свои приятели във "Фейсбук"